Приключение на колела: Роман – Етрополе – Панагюрище – Пазарджик

Или моят първи тридневен велопоход

Малко преди това…

Един хубав слънчев ден получих във фейса покана за събитие – Оги ми изпрати инфо за тридневно велопътешествие някъде из Стара планина. Типично в мой стил не го прочетох внимателно. Съсредоточих вниманието си върху датите. Да, както и да ги броя излизат три дни. В главата ми започнаха да протичат някакви мисловни процеси, в които долових една мощна вълна от задаващи се страхове. Затова веднага я блокирах като просто приех да отида. Какви страхове ли? Това е първото ми велопътешествие. Нямам опит и не знам как ще се справя. А и единственото, с което разполагам за случая е… самото колело. Нямам ни палатки, шалтета, чували, дисаги… и дори не подозирам какво още нямам. Но пък знам, че разполагам с най-важното – себе си и колелото. Затова просто приех и реших да се случи.

Седмица преди похода Оги ми звънна да ми даде дисаги. Като се видяхме той спомена нещо за багажник. Багажник ли? Тази дума се стрелна в главата ми и започна да търси визуални съответствия с моето колело. Не се намериха никакви съвпадения. Включих повторно разширено търсене. No match. Дори и през ум не ми беше минало, че дисагите трябва да ги закрепя за нещо 😀 Е, все щях да се усетя в някакъв момент. Ами, Оги, аз… такова… не съм сигурна дали моето колело има таковааа… – багажник…

Тук е моментът да спомена, че колелото е в мои ръце и крака от някъде около 10 години. За това време съм го карала максимум 10 пъти. Все в София и на кратки разстояния. Нямах друг познат или приятел с колело, с който да разцъкваме насам-натам.

И така до миналата година. До миналата година, която ми беше една от най-тежките. Влезна в сила една добре зашеметяваща поредица от житейски уроци, сипещи се един след друг в непрестанен порой. Но и да се похваля – оказах се добра ученичка 😉 🙂 И един ден, просто един прекрасен ден го реших – имам нужда да се отделя от всичко, да си дам почивка, да намеря новата си точка на баланс. Така в главата ми изненадващо за мен се визуализира колело на път. И аз на него. Колело на дъъъълъг път. Реших, че искам да отида с някой който и да е, познат/непознат, мъж/жена, дядо/баба, който и да е, но да е ОК да си мълчим. Ей така чисто и просто да си караме и да си мълчим. Както го реших така и мигновено го обявих. Някъде месец след това изникна предложение от неподозирано място – моя приятелка споделила с друга, която се оказа, че познава точния човек. Така се запознах с Оги. С него изминах първите си 80 км извън града – София – Бистрица – Белчин – Дупница. Като абсолютно начинаещ имам много страхове – дистанцията с колите, дали ще ме пазят, а аз дали ще пазя равновесие до тях, как ще карам по нагорнища, дали ще издържа дългия път, дупето ми как ще го понесе, дали не ми трябва някаква специална екипировка, оборудване и още колко други… Когато тръгнахме на път, осъзнах, че повечето от страховете ми са само в моята глава (което не е изненадващо), а за други видях кое как ми е необходимо и как мога да се справя. Беше прекрасно изживяване, в което научих много. Най-вече за себе си.

Така една година по-късно се озовах в ново приключение. Оги ми изпрати покана за велопътешествие и аз започнах да тръпна. Да, разбира се, че на всички около мен им проглуших ушите с тези ми вълнения и тръпнежи, но пък не мога да си го държа само за себе си – трябва да си го споделя с всеки и навсякъде 😀

Та до къде бях стигнала…? А, да! – не бях сигурна дали колелото ми има багажник. Оги веднага намери някакви снимки от предното ни пътешествие и видяхме категорично, че нямам такъв. Добре де, ами сега какво да правя? Като не знаеш какво да правиш – споделяш 😉 Е, цъкнах си комичната ситуация във фейса и оп! Отговорът веднага дойде при мен в лицето на Иво. Оказа се, че има багажник направо създаден за моето колело. Ах, какъв цвят, каква форма! Че и ръждичката как му приляга. И-де-а-лен!

До тук добре – колело, дисаги, багажник, аз, желание… Нещо друго? А, да! – някакви светлини все пак. Минах през Lidl, който в пролетния сезон има добри велопромоции. След един тегел си излезнах с чифт светлоотразителни ленти. Оказа се, че и лампички имам към тях. Ах, каква изненада! 😉

Ден І

Дойде моментът и за стягане на багажа. Ей го – веднага пак се почнаха тръпнежи, ха това, ха онова, и като бонус – коляното ме заболя. Не може да се каже, че съм напълнила дисагите. Винаги пътувам с малко багаж независимо къде и за колко време. Вземам само най-необходимото. А от него най-много е въображението, а то място не заема 😉 Водещата ми мисъл този път беше – незнамколкомогаданосянаколелопонагорнище. Ей тази една дума определи размерите и съдържанието на дисагите ми – две/три тениски, някакво клинче, нещо връхно, книга, ядки, мед, вода. Никакви палаткосъпътстващи атрибути (не че имам де ;)). Така се оказах с две наполовина пълни, а може би наполовина празни дисаги. Остана само да ги пристегна правилно за багажника. Доволна от себе си тръгнах към срещата. И както каза Оги – ако стигнеш до гарата заедно с дисагите, всичко е наред. Е, всичко беше наред.

Обичам изненадите 😀 Затова и в последните години като пътувам в общия случай не знам с кои и какви хора ще съм. Въобще не питам дали познавам някого. Само като инфо искам да знам колко сме (големите групи определено не са ми присърце). За това приключение знаех, че ще сме 4 или 5 човека. Нито възрасти, нито пол. К’во пък – така или иначе ще ги видя 😉 Оказа се, че сме четирима. Запознах се с Алекс и Ева. Първото, което ми направи впечатление е техния багаж. Впечатление от типа „Леле, майко! Аз пък къде съм тръгнала?!“. Мислите ми избухнаха в главата като разпиляно от вятъра глухарче. И падайки, след своя експлозивен полет, леко и плавно се наместваха в мен. Разбрах, че са палаткуващи и въображението ми започна натюрмортно картинно представяне на всичките им палатко-необходимости вместени в напъканите им дисаги. Убедена съм, дори ги виждам как скачат отгоре им с цялата тежест на телата си (това е доста относително за Ева…), за да поместят всичките си необходимости за „подзвездитемиенайдобре“.

Второто ми впечатление, с което силно ме грабнаха е ръкостискането. Обичам силното здрависване, след което се чудиш дали ще си разгънеш ръката и се стараеш отново да фокусираш с двете очи. Но все пак това показва характер, стабилен и държащ на думата си човек. Разгънах два-три пъти ръката си, за да й влея отново кръв, някои се заредиха с кафета и меденки и тръгнахме към влака.

Успяхме да се натикаме по двама в два различни вагона. Беше малко тегаво, защото нямаше предвидено място за велосипеди. Озовах се с Алекс и добре, че поне той имаше някаква идея какво да прави с колелата, за да минават хората. Признахме си, че и двамата сме имали очаквания и бляскави надежди да дремнем на седалка във влака. Оказахме се прави до тоалетната. Два часа.

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, влакът за Роман

Ето ни в Роман някъде към 10 ч., понаместихме багажа и тръгнахме.

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, влакът за Роман

Отправихме се към Етрополе.

Първо спряхме в Хубавене, където заредихме телата си с кафе и дисагите с хранителни провизии. Аз за отрицателно време очатках един шоколад и си мислех, че съм приключила, когато Ева ме изкуши с ябълка. Ах, как добре им се получава на Евите това! Винаги минава номерът. Заредих се и аз с ябълки. Точно се нагласихме да тръгваме и ни поръси ситен дъждец. Извадихме си кой каквото си носи за тези приумици на времето и тръгнахме. Толкова добре ни се получи, че направо си минахме между капките 🙂

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Хубавене

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Караш

Пътят беше истинско удоволствие за сетивата – наподобяващ събуждаща се от дълбок сън джунгла, извиваща буйната си растителност покрай криволичещите богати води на Малък Искър. Като бонус имаше макадамова настилка с антицелулитен ефект и ароматерапия с мека ненатрапчива есенция от акация. Действието се развива под едвадоловимите звуци на течаща вода, богатството на пролетните птичи симфонии и 4D ефект на лек оросяващ дъждец. Истинско пиршество за духа. И всички сетива.

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Караш

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Караш

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Средни рът

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Средни рът

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Средни рът

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Средни рът

Направихме почивка в Своде, където посетихме и църквата „Св. Никола“. А Ева отново ни прилъсти със своята ябълка.

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Църква "Св. Никола", Своде

След няколко изкусителни ябълкови резена, пиене на вода и чекване във фейса отново се метнахме на колелата. След няколко километра се озовахме в тихата и топла прегръдка на Чекотински манастир „Св. Архангел Михаил“. Той се намира на 1 км от главния път. Бях на косъм да се откажа заради голямото нагорнище, но все пак реших да мина с някоя и друга почивка под претекст, че снимам. Оказа се правилното решение 🙂

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Чекотински манастир

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Чекотински манастир

Велопоход Роман-Етрополе-Панагюрище-Пазарджик, Чекотински манастир

И ето, че твърде скоро, някъде там по пътя след манастира, стана чудото (ах, колко бързо действат тези работи)! Да! Оги ми каза как да си използвам цифричките от двете страни на ръцете. Да разцъквам скоростите. Направо се преродих! 😀 Така се заиграх да си ги изследвам, нацелвам или просто да си ги връткам – като на ТОТО – залагах дали ще уцеля правилната комбинация 😀 Първия ден изучавах, втория – налучквах, третия – вече знаех за кой наклон коя комбинация от цифри е печелившата за мен 🙂 Поникнаха ми крилааааааа 😀

Отпрашихме за Правец. Красота, красота, красота, но… пристигнахме в Правец. Да, признавам си, градът не ми хареса. Може и да беше от това, че го хванахме пуст. Да сме срещнали 20 човека по пътя. Чак студено ми стана на душата. Седнахме в едно кафене, където имаше хора само на една съседна маса. Като ви казвам празно – значи прааа-знооо! Пийнахме това-онова, тагнахме се тук-там, починаха дупетата и хайде пак на колелата. Оооох!!! Починаха дупетата ли казах? То тепърва започна шоуто… Мислех си с любовна наслада за мекия стол в офиса. Представих си го даже на колелото. Не помогна. Затова стискам зъби, затварям очи за малко и сяяяяя(оххх)дам.

Продължихме към Етрополе. Значииии… ето тук някъде вече ми стана мъгла. Имах лично моя си мъгла. Нещо ми изпи силата. Дали преумората от последните месеци, дали от емоциите, но там някъде започнах да бутам колелото. О, да, имам ясен спомен за бутане, но къде, кога – ей това си ми е бяла мъгла. Спомням си също как някакъв гръм отекна в главата ми, когато Ева сподели „Аз бутането го оставям за утре.“. Мооооля?? Искаш да кажеш, че утре ще има повече?! Ахам. Как?! Защо?! Кога?! Нееее… Добре де. Пфуф! Е, значи аз ще бутам още повече.

Стигнахме Етрополе. До тогава си бях ОК, но веднъж докоснала целта се отпуснах и отдадох дух и тяло на умората. Даже лекичко ми прималя, но намерих сили да очаткам още един шоколад. Знаех какво още ще ми помогне да се възстановя. Намерихме заведение за вечеря и още неседнала на стола си поръчах супа и малка мастичка. Няма супа ли? Голяма мастичка. После всичко стана по-добре.

Оги се чу с негови приятели Ели и Сашо, които имат къща в Етрополе с идеята да се видим. Те направо ни поканиха и четиримата у тях. С прекрасна вечеря, домашна ракия, нощувка и вълшебна закуска. И приятната компанията на родителите на Ели и четирикраката косместа игрива Софи, която направо полудя от щастие от всичките тия хора и по всеки остави своите любовни кучешки следи 😀 Толкова топло ни посрещнаха, че не ни се тръгваше…

Цялата статия с ден II и III на pozhelaimi.com

И малко инфо за извъртяните километри за трите дни – общо някъде около 170 км:
✿ Ден І – Роман – Хубавене – Караш – Средни рът – Своде – Правец – Етрополе – 55 км
✿ Ден ІІ – Етрополе – Златица – Панагюрски колонии – 52 км
✿ Ден ІІІ – Панагюрски колонии – Панагюрище – Попинци – Гелеменово – Пазарджик – 63 км